Цветът на разказа

Преди дни, гледах с въодушевление първите филми от Фестивала за късометражно кино (http://www.filmini.org/screenings.html), сюжетите на някои от които определено бяха добре „разказани” и въздействащи, макар кратки или без думи, а някои – без цвят.. :- ) Подобно е усещането от петъчните добре разказани лекции в кино “Одеон” по време на Киноуниверситета, които успяват да пресъздадат с думи атмосферата на предстоящия филм... както и след прочетена хубава книга, съдържателен разговор... изобщо винаги разпознаваме добрият разказ, дори понякога разказан не с думи, а със снимки, музика и цветове защото ни въздейства и провокира... а цветът му може да е различен понякога в зависимост от това, какъв е този, в който сме “облечени” самите ние когато го “слушаме”:- )
... силата на разказа, с думи или не, би могла да извади от цветовете на мълчанието образи, усещания, мисли.. които всеки от нас вижда и усеща различно...
Наскоро си говорих с приятел, който сподели, че много обича да слуша добре разказани истории... :- ) и организира подобни такива вечери... вместо гледане на филми, например :- ) Добра идея :- )
Когато разказваме за нещо тъжно, страшно или лошо, отново с помощта на „цветовете на разказа”, можем да преодолеем същите – тъгата, страха...
Усещането, мислите и атмосферата, които създава „цветът на разказа” между познати може да предизвика и премине в приятелство, обич, страх, усмивка, безразличие, привързаност...
...Понякога, например, приятелството се ражда след дълго познанство или внезапно – от една усмивка! ...а разказът с усмивка е кратък и истински и винаги красив защото е в най- прекрасните цветове за всеки от нас :- ) ...а когато срещаме разказвачи, които предизвикват или вече са предизвикали у нас истински усмивки, определено си заслужава да чуем следващите им разкази...

Пътувания и принадлежности

:-) Всеки ден се сблъскваме с нещо или някой, който или което ни кара да се чувстваме по-добре или по-зле. За съжаление моментите в живота ни, в които се чувстваме истински спокойни са твърде малко, точно поради тази динамика на нещата и хората, с които се пресрещаме ежедневно. Понякога тръгваме с някой в една посока или просто си вземаме нещото с нас, защото се чувстваме добре с него, но тъй като нищо на никого не принадлежи...а и поради факта, че все пътуваме нанякъде и сме в някакво приключение, за да запазим спокойствието си по-дълго, не е нужно да отвръщаме на динамиката всеки път с принадлежност...особено ако осъзнаваме краткотрайния и престой в нашия живот…
Когато обаче се окаже че в различни „пътувания” се пресрещаме с едни и същи хора и вземаме едни същи неща, хубаво е да пазим и грижим за тези „принадлежности”. Понякога няма как да ги вземем с нас, а друг път не можем да ги открием, защото дълго не сме се сещали за тях и ги заменяме с други, поне опитваме, но пътуването е различно.
Обикновено когато се “разделяме” с такива хора, отправяйки се към своето поредно пътуване, не си мислим дали бихме могли да ги заменим, а как да ги запазим, за да можем да усетим отново познатото приятно чувството, че в следващите общи пътувания сме избрали точните “принадлежности” :- )
Динамиката на ежедневието ни провокира различни "Пътувания", в които определено ще ни е по-трудно, ако не носим или сме изгубили"Принадлежностите", които няма как да купим...

Собствен избор
Един разговор тия дни предизвика отново размишленията ми относно свободата и как може да ни я купят, за какво сме склонни да я продадем или получим, а и какво въплащаваме в думичката, наричайки избора си свободен :- )
...между другото, предвид ежедневието ми последните дни, правя асоциация със свободата която даваме на децата си, за да се сдобием със своята – за спокойствие, пари или друг собствен избор. Понякога ми се иска, ако мога да се вмъкна и провокирам ежедневието на родителите направили подобен избор, да погледнат към децата си, които не могат да разпознаят дори сърничката – която наричат антилопа, мечката която може да е гризли и никаква друга:- ), а понякога може и стръвница :- ), дивото прасе е носорог, а дъждовника- игуана....да се замисли човек изобщо в България ли живее :- )... няма да продължавам защото направо се отчайвам...
Често се замислям да се откажа от работата си в такива случаи, особено в които преподавателите се смеят на невежеството на децата, а и самите те изглежда не се интересуват кой знае колко от това, че са едни от хората, чрез които опознават света около тях...
За да опознаеш света обаче, е необходимо първо да се научиш да го виждаш и да можеш да го почувстваш. А определено, когато са в планината, малко от тях виждат по-далеч от автобуса, в който бързат да се качат, за да се върнат обратно в София или пък чувстват само нужда да пият кафе и похапват на чист въздух. А за родителите пък.. що за избор е това да живееш в София и детето ти за пръв път да види Витоша на 10 години и да мисли, че може да се качи във високите и части само със самолет...
Все по-често се замислям и за моя избор – „свободата” да правя това, което искам и смисъла да го правя избирайки – “свобода срещу пари” и борба с липсата на мисъл в тези, от които зависи нещата да се случват и ...
Когато в този случай се опитваме да принадлежим на смисъла от удовлетвореността в работата, тогава дали бихме се чувствали добре като част от динамиката на ежедневието – за която се замислих пак по повод онзи разговор за свободата, която търсим и дали сме готови да я продадем...


...и още една асоциация :- ) с нещо, което прочетох наскоро...
Актьорът Николай Николаев, известен в миналото като Бате Николай, се води на щат в детското коремно отделение на „Пирогов" от няколко месеца. Бивш кадър на Народния театър, Николаев, превъплатил се в проф. Д-р Коко, помага при лечението на децата с клоунада, която е нарекъл „Смехотерапия" на първата в Европа “Мобилна клиника по смехотерапия”. Актьорът е убеден, че смехът, съчетан с позитивното мислене, е лечебен.
Добрите клоуни се опитват да внушат на децата, че самите те са вълшебниците на своя живот и трябва да се приучат да правят малки и големи чудеса, едно от които е оздравяването им.